Срещу жестокостта и срещу тишината, в която умират нежеланите
Тази седмица всички говорим за разкритата група, която е убивала животни и е продавала видеозаписите на тези зверства. Шокът е напълно оправдан – трудно е да приемеш, че подобно нещо се случва тук и сега. За щастие, хората излязоха на улицата, поискаха справедливост и настояха за промяна. Тази реакция беше необходима.
Но докато обществото с право се възмущава от крайната форма на насилие, друга, по-тиха жестокост се разиграва ежедневно край нас – незабелязана, без да попадне в новините и без да предизвика протест. Това е съдбата на всички онези животни, които просто умират в тишина – изхвърлени, изоставени, обречени още с раждането си. Те не попадат в клипове на психопати, никой не ги снима. Просто изчезват, както са се появили.
Пред седмица отново прибрахме две малки кученца от контейнер за боклук в Крушевец. Тези, които виждате на снимките. Бяха три, но третото вече беше мъртво – вероятно смазано от боклука. Двете оцелели бяха толкова слаби и уплашени, че е чудо, че са издържали. Изровихме ги буквално изпод отпадъците.
Заведохме ги на ветеринар и бяха направени преглед и тестове. В момента ги гледаме в клетка, защото се оказаха с гиардия – заразен паразит, който може да прехвърлим на всички останали, ако не внимаваме. Хубавото е, че въпреки страха и слабостта имат апетит и това ни дава надежда. Във вторник отново ще ги закараме на преглед – ще видим как се развиват нещата и дали вече можем да ги пуснем при другите малки. Но истината е, че за тях пътят тепърва започва – оцеляването беше само първата стъпка.
Не можем да не си зададем въпроса – с какво са заслужили тази съдба? Тези две мънички същества, още безименни, какво е трябвало да направят, за да се окажат заровени в боклука, болни и уплашени до смърт? Родени на грешното място, от грешната „майка“, без ничия воля, освен тази на някой, който е решил, че мястото им е в контейнера. И колко още такива ще се родят утре, само защото никой не иска да носи отговорност за това, което е създал…
Също така миналата седмица прибавихме и още две кучета към голямото ни семейство – Мартин и Герда. Мартин – новият скитник в комплекса Дюни – заразен с дирофилария, предстоят му месеци лечение. Герда – огромна алабайка, озовала се сред хората отникъде, болна и тя. И двете кучета нямат място никъде – нито хора, нито бъдеще, ако не се намесим.
Никой нямаше да научи за тях. Нямаше да има публикации, нямаше да има коментари, нямаше да има протест. Те просто щяха да умрат. Или тихо, или по грозния сценарий – отрова, кола, глад.
Истината е, че и най-ужасните престъпления срещу животни започват от безразличието – от момента, в който сме решили, че животът на едно същество е без стойност, защото е нежелано. Това не става изведнъж. Създаваме го ние – с масовото размножаване, с изхвърлянето, с отказа да носим отговорност.
И тук е моментът да кажем нещо важно – да, време е да има справедливост за убитите животни в онези клипове, но ако спрем дотук, ако фокусът остане само върху зрелището на престъплението, пропускаме основата на проблема.
В България от години съществува закон, според който кучетата подлежат на регистрация и данъчно облагане. Кастрираните са освободени от данък. Целта е ясна – да се ограничи безконтролното размножаване и изоставяне. Но този закон масово не се спазва. Ако се спазваше, нямаше да има нужда да вадим бебета от контейнерите, нямаше да има глутници с десетки кученца, обречени от раждането си. Защото преди да бъдат изхвърлени, някой ги е произвел.
Трябва да говорим за това. Трябва да поискаме не само наказание за изродите, които се гаврят със смъртта на животните, но и контрол над тези, които с лекота ги създават и изоставят. Без тази мярка ще продължаваме да гасим пожари, без да затваряме кранчето.
Нашата работа няма да я видите на първа страница. Тя не събира лайкове и не води до протестни шествия. Тя е мръсна, тежка и анонимна. Но днес, когато държавата се чуди как да отговори на общественото възмущение, ние сме там, където никой не гледа – в контейнерите, по шубраците, по клиниките. И ако някой ден наистина се промени нещо, ще бъде защото сме останали и в двете битки – и в онази гневната, и в тази тихата.
Затова настояваме – контролът върху насилието трябва да започне още от контрола върху безконтролното развъждане и изоставяне на животни. Иначе ще продължаваме да вадим трупчета от кофите за боклук, докато гледаме нови протести за други зверства.